Зимевица

Село Зимевица се намира на около 20 км северозападно от Своге и на 60 км от София. От столицата до с. Зимевица може да се достигне с автомобил, по републикански път ІІ-16 през Искърското дефиле, за около 1 ч. и 10 мин. При с. Церово има отбивка наляво за селата Заселе, Зимевица и Заноге. Територията на с. Зимевица е 30 кв.км и граничи със землищата на селата от община Своге – Брезе, Добравица, Церово, Заселе, Заноге и с. Спанчевци, община Вършец. Средната надморска височина на с. Зимевица е около 1050 м. Населението на селото, по данни от 2013 г., е 219 жители. Празникът на Зимевица е Илинден (постарому) и се празнува на 2 август или на всяка първа неделя на август, според календара.
Името на селото идва от легендата, че в зла зима първите заселници са намерили тук завет и стряха. Съществува и друга легенда, според която то идва от името на смуглата куманка Зимева, която е водила отряд от конници в битката срещу облечените в тежки брони кръстоносци. Историческите данни сочат, че селото води началото си още отпреди 1576 г. В района на селото е минавал стар римски път, пресичащ Стара планина. Съществуват останки от римски калета, създадени за охрана на пътя. Намерен е водопровод от калени тръби, датиран от I-III век. През турското робство тук турци не са се заселвали. Населението е изцяло християнско. Състои се от източноправославни (около 85%) и евангелски (около 15%) християни.

Забележителности
Най-голямата културна забележителност на селото е древната църква „Свети Теодор Тирон“. Тя се намира в центъра на с. Зимевица. Черквата е реставрирана преди няколко години, но, както много неща в България, ремонтът е направен половинчато. Обновен е покривът и фасадата, но отвътре нищо не е пипано, ценните стенописи си стоят в очакване на реставрация. Църквата е еднокорабна, едноапсидна с полуцилиндричен свод постройка. Разширена е през 1882 г., като тогава била съборена западната стена, за да се удължи пространството. Цялата вътршност на храма е била изписана. При преизграждането върху средновековните стенописи е нанесен слой мазилка, с което е унищожена по-голяма част от старата живопис. Запазени са изображения само на източната стена и тук-таме в наоса. В апсидата е спазен канонът: светите отци и над тях Ширшая Небес. В проскомидията изображение на Христос, свален от кръста и положен в гроба, а в южната ниша е изобразен архидякон Стефан с модел на църква в ръце. На свода над северната стена има запазен почти цял фриз с 12 светци, а под тях – частично запазени евангелски сцени. Има твърдение, че църквата съществува още от римско време. Преданието гласи, че през 1894 г. в манастира в с. Искрец пристигнал Харитон Колаев от гр. Велико Търново. Той носел със себе си пергаментна книга, със църковнославянски текст. В нея пишело, че църквата в Зимевица е построена през 1086 г.,но днес няма никакви доказателства за това. Според статията на Иванка Гергова черквата “Св. Теодор Тирон” е от XVI-XVII век.
Това, от което има най-спешна нужда тази църква е реставрацията на стенописите.
В напълно завършен вид цървата “Св. Теодор Тирон”, наред с църквата “Св. Богородица” в с.Миланово и доста други старинни храмове по Искърското дефиле, като „Св. Петка” в Своге и „Успение Богородично” в с.Искрец, би могла да влезе в една богата културно-историческа дестинация.
Още през турското робство, но и след Освобождението (до към 1945 г.), балканджиите от Мала планина и Понорието (в западния дял на Стара планина) са намирали начин за оцеляване и преживяване, усъвършенствайки своя бит предимно с природни подръчни средства…Значителен брой семейства са живели в островръхи колиби с “две глави”. Най-много такива колиби е имало край р. Пробойница, в махала Губислав към с. Зимевица (по-късно самостоятелно село). Там зимевичани са формирали т.нар. “държави” – еднофамилни колиби за живеене и кошари с владение около тях. Основният скелет на колибите се е оформял от четири, сравнително дебели 4–5-метрови греди. Те са изправяни под наклон и с по-тънката си част са доближавани две по две (на “две глави”) във височина, където се оформя билото. Между двете “глави” е оставяно известно разстояние. Откъм дебелия си край гредите са “разкрачвани” (разтваряни) на земята или върху иззидани едри камъни, за да не изгниват. Към фиксираното пространство се нареждали допълнително едно до друго по-тънки дървета, чиито тънки краища се събирали в горния край – по билото, а дебелите се забивали директно в земята. За да се укрепи добре изградената конструкция същата се опасвала околовръст с пръти или баскии (отсечени и разцепени по дължина млади 3–4-метрови дървета). Оформената колиба (без вътрешни прегради, но с врата) е покривана с треви, слама, чимове и шума (листа) от горски дървета. Покривните материали се подреждали на дипли една над друга, отдолу нагоре, както се редят керемидите, за да се стича водата извън основите на колибата, която е без прозорци и таван и почти винаги без комин. Вътре, в средата на колибата, се помещавало огнище, а около него – дървените одри (кревати, легла). Когато имало болен от семейството, одърът му се премествал по-близо до разпаленото огнище. В някои колиби не е имало легла. В тях обитателите са спали обикновено върху постлани рогозки от ръжена слама, като постилката се е вдигала всяка сутрин. В краищата на колибата са се разполагали каци с туршия, качета със сирене и масло, отделни ковчези (сандъци) за дрехи, месо, брашно, нощви за месене на хляб, други по-едри съдове, и пр.
Селото, което е пръснато на махали, се намира в планината Понор, която е част от Западна Стара планина. Районът е варовиков, с много карстови образувания и с множество пещери, като по-известните от тях са: „Елата” – може би една от най-красивите пропастни пещери в България, с дълбочина 20 м (неустроена), „Каците” – дълбока 220 м, с дължина 2560 м, „Колкина дупка” – дълбока 75 м, „Буняко” – с обща дължина190 м и дълбочина-34 м.
Пещера „Елата” е изпълнена с много и красиви форми, изваяни с времето от майката природа – сталактити, сталагмити, каменни лилии, синтрови езерца, свещници. В пещерата няма течаща вода или подземна река, но синтровите езерца компенсират тази липса. Дъната им са кристално чисти, изпълнени с разнообразни бисери и каменни лилии. Влизането в пещерата не е лесно – отвесният наклон на входа затруднява проникването в нея и е добре да се разполага с въже. Входът на „Елата” е малък и разположен отвесно надолу, от дъното и през тесен проход се влиза в широка, но не много висока низходяща галерия, която има няколко прага. Последният праг в пещерата води към едно от красивите синтрови езерца. Пещерата е дълга само 123 м, а височината на галерията е около 4-5 метра, но за сметка на това е изключително красива. Тук няма да видите образувания със син или зелен цвят, каквито има в някои от другите пещери. По-скоро красивите елементи в „Елата” са с кафеникав и бял цвят, което се дължи на вида на скалите на Понор планина.
Най-високият връх на Понор планина, където в североизточния й склон се намира с. Зимевица, е „Сърбеница” (1479 м).

Традиции
По стародавна традиция, навярно от времето на оная смугла куманка Зимева, когато конят е най-верният приятел и помощник на българина, в селото мъжете са показвали достойнството си в конните надбягвания, за да се харесат на бъдещите си булки. И днес на Тодоровден се вихрят щури кушии. Друг местен обичай са курбаните, по случай празникът на някой Светия. Те се правят до оброчни кръстове на съответните светци. Тези курбани са характерни за цялата община Своге.
Културна дейност в рамките на селото и на общински прояви развива местното НЧ „Кирил и Методий 1931”, основано на 1 декември 1931 г. Дългогодишен секретар на читалището е Снежана Ангелова. Местното училище „Христо Ботев” е било основано през далечната 1880 г.

Зимевица е дала на България един от най-искусните майстори-строители и дърворезбари – самобитния творец Рачо Ангелов. Минавайки по улица „Незабравка” в столицата, хората и до днес се възхищават от фантазията и вълшебството на неповторимите образи и композиции, вплетени във фасадата на една от сградите. И сякаш дървото още говори…
Местоположението на с.Зимевица и природните му дадености благоприятстват за развитиетото на разнороден туризъм.

Източници:
„Информационен бюлетин на Община Своге“ по материали на Юлия Дикова и Интернет